Kick Ass (2010)

9 04 2010


На повечето от вас, особено тези, които ме познавате, сигурно ви е ясно, че гледам много филми. Тонове стари и нови филми, сериали, документани и късометражни филми, от различни десетилетия и жанрове. В един момент става много лесно да кажа „този филм е добър и ми харесва“, но е почти невъзможно да ме чуете да изричам заветните думи „отдавна не съм гледала толкова добър филм“.
Отдавна не съм гледала толкова добър нов филм. Никога не съм гледала по-добър superhero филм. А това означава много. Отдавна не е имало филм, който едновременно ще ме счупи от смях и ще ме остави без дъх на баталните сцени; на който в някакъв момент ще се усетя, че не съм помръдвала с минути, неоткъсваща поглед от екрана и с полуотворена уста.
Историята (накратко):
Нашият човек, 17-годишен типичен гийк решава, че не може така да няма човек, който да не е пробвал да се прави на супергерой. Затова решава да пробва сам. Това, естествено, води до такива проблеми, че трейлърът няма как да ги опише. И тъй като е гийк, единственият начин, който намира, за да е близо до мацката, по която си пада (от 2ри клас примерно), е да се прави на гей.
Ще е прекалено плоско, ако кажа, че историята завършва с хепи енд. Ще е още по-плоско, ако кажа, че лошите си намират заслуженото, че това е просто един екшън филм и че някъде някое ченге си купува поредната кутия понички. Няма да е трудно да усетите сатирата в образите и реакциите на хората наоколо. Също така няма и да ви е трудно да се смеете на тоновете побой, които отнасят, ами, практически всички (поне през повечето време).
Cinematography:
Брилянтно решение за вграждането на типични комикс образи, шрифтове и елементи в историята. Това всъщност не е нищо ново, но в повечето филми се усеща пресилеността. В този просто всичко си е на мястото. Добър избор на светлина и подходящи ъгли на камерата.
Саундтрак:
Толкова добър, че ще си го купя, а няма да си го сваля. Mika, Prodigy, Primal Scream, New York Dolls, Ennio Morricone и някои от най-надъхващите мелодии на годината.
И още малко плюсове:
Aaron Johnson, за когото ще прочетете малко по-късно в този блог, официално се бори с Ewan McGregor за първото място за човека с най-прекрасните очи на света. И дори има малко превъзходство, защото неговите са огромни. Повтарям, огромни.
Chloë Moretz събра овациите за всичките неща, които направи в този филм от физическа гледна точка (а аз едно кълбо не мога да направя, кхъ). И кого всъщност го ебе, че през повечето време псува като каруцарка, сериозно?
Nicholas Cage всъщност не е досаден.
Създателите не се бутат като телета да снимат продължение. Респект.

I say: 9/10. Не знам защо не му давам 10/10, мисля че ме е страх да не го урочасам. (по-скоро едно евентуално продължение, защото този филм няма как да стане зле.)

Advertisements




The Big Pink „A Brief History of Love“

17 02 2010

Като един върл не-почитател на Свети Валентин, покупката на този албум точно на 14ти на обяд беше по-скоро..rebellious.
Лондончаните не се въртят по класациите точно от вчера. Но, да кажем, от началото на миналата седмица. Бързо станаха всеобщи любимци, а аз упорито отказвах да ги слушам – очевидно заради името на бандата и на самия албум. Докато една ясна вечер не чух по радиото онази песен, която по-късно щеше да се окаже Dominos, погледнах кой е изпълнителят и казах тихо „Мамка му“, защото вече знаех, че този албум ще си го купя.
The Big Pink са онази нова банда, от която музиката като че ли имаше нужда. И едва ли ще научите историята на любовта в 11те им дебютни песни, може би дори няма да станете по-добри хора и няма да се научите да обичате пълноценно, но със сигурност ще се заслушате в текстовете.
Crystal Visions е интродукцията към албума и звучи като направена по учебник. Започваща малко по-баладично от средното ниво за албума, набира скорост и ни настройва за любовни песни-не-по-валентински. Open your mind, guys, it’s getting better.
Too Young to Love ми напомня на мрънкането пред някого, веднъж изпят, текстът е почти неазбираем, освен ако не го прочетеш. Представете си, че седите пред някого и оплаквате наскоро свършилата ви връзка „не, не, никога повече, бяхме прекалено млади“. Ето това е песента.
Dominos описва жестокостта на прекалено страстната любов. „Three words we shared said too early on“. Това казва общо взето всичко, и именно този ред спечели място за бандата в сърцето ми. Ladies and gents, we have a new anthem here.
Love in Vain те кара да страдаш. Ако си момиче, най-вероятно страдаш за лирическия герой. Красива композиция, красива мелодия и красив тъжен текст, най-вероятно продължение от предишната песен. По-скоро „поп“, отколкото „електро“ в тази, а и така трябва.
At War With the Sun тържествено възвръща вярата в young love. И потенциален dancefloor filler. young hearts//know nothing but say it all//celebrate no control//but is it enough to realise your love//and miss us when we’re gone//live for the words that we sung//and don’t let go.
Velvet е първият сингъл и моят личен фаворит. Дори бих допълнила, че успешно надух главата на съквартирантите с нея последните два дни. Прекрасно съчетание на мелодия с текст, и знам, че това е идеята на песента, но в случая имаш чувството, че те просто са били заедно. От самото начало.
Golden Pendulum е все още непонятно заглавие, но предполагам, че има нещо общо със стиха if time gone is history, then this is victory.
Frisk маркира една вътрешна борба (съжалявам за клишетата, наистина харесвам песента, но текстът на моменти ми напомня на онова стихче „ти си роза, ти си крем, ти си щастие за мен“, което пишехме по лексиконите.) Но в интерес на истината е точно това „обичам те, но ми лазиш по нервите, ама все пак искам да умра в съня си в обятията ти“ в 4 минути и 42 секунди.
Стигайки до A Brief History of Love, редно е да спомена, че думата love и нейни производни, е използвана 55 пъти в албума. А женските вокали са на Joanne Robertson. Да, ЗНАМ, че звучи прекрасно. Баладична мелодия, на която би искал да танцуваш с човека до теб. Но не и ако обърнеш внимание на текста. Сериозно. (Тук се сещам за вината на трубадурите, че в момента любовта е винаги свързвана със страдание. Лошо, лошо Средновековие.)
Tonight прави лек реверанс към началната песен (намерете как сами, да не сте малки). Предполагам, че това е техният вариант за серенада. Което не би звучало толкова зле, всъщност. Песен за събуждане сутрин, става и за сутрешната гимнастика. i’ve done a lot of things i know are wrong, so please forgive me before i’m gone (не, сериозно. моля.).
Когато стигнах до Countbackwards From Ten и я чух, започнах да се моля мацката да го приеме обратно, защото имаме нужда от повече техни албуми.

Мисля, че имам нова любима банда. Мисля, че всички имаме нова любима банда с толкова силен дебютен албум, че в момента притеснението ще е дали ще успеят да се задържат. (Ще, ще!)
Междувременно можете да си свалите напълно безплатно и легално Dominos от сайта им. И да чуете ето този техен кавър на The Cure.





Introducing Peter Facinelli

26 11 2009

peter f
Peter Facinelli еедин от многото актьори, за които първо ще вдигнете вежда, а после ще кажете „Ааа, този ли?“
А него го познавате, сериозно. Първо, ако не сте го виждали в единствената добре изиграна роля в „сагата“ Twilight, със сигурност сте го виждали някъде другаде.
35-годишен, хубав-колкото-си-щеш, щастливо женен – че и с три деца.
Иначе го познавате от Can’t Hardly Wait, Fastlane (с абсурдния български превод, който не можа да се сетя сега, но го даваха преди години по БТВ и татко го гледаше), Six Feet Under, Telling You, The Scorpion King, The Big Kahuna, Reaper и в още към 20-ина филма и сериала.
Ако успях поне малко да ви запаля интереса, можете да почакате малко и да го гледате в следващите две бози от същата „сага“, а също така и в The Absinthe Drinkers (което ще излезе по някое време догодина) и Thicker, някъде по същото време.





Editors – „In This Light And On This Evening“

2 11 2009

Абсолютно епично и прекрасно парче пластмаса, което ще ви донесе наслада за всички сетива. Наистина.
Когато чух пилотния сингъл Papillon (по BBC Radio 1), щях да се разплача. Нали знаете онова чувство, все едно си търсил някаква определена песен или мелодия много дълго време и накрая тя просто се появява. Papillon е точно това и всеки средностатистически фен на Joy Division би трябвало да ме разбере.
Като споменах Joy Division, ако досега някой е имал съмнения относно приликата в звученето на двете банди, сега спокойно може да отиде да изпие една студена вода (това е специално насочено към ирландския Джак, който всъщност е прекрасен човек). Със електро-синт звученето си се чувстваш слушател на битка между Joy Division (The Big Exit; You Don’t Know Love) и Depeche Mode (The Boxer; Papillon), което в никакъв случай не е нещо лошо. Може би ако Иън Къртис не се беше обесил, наистина щеше да звучи като In This Light And On This Evening, както отбелязват в The Skinny, но той го направи още през далечната 1980та, и въпреки че уважавам решението му да направи каквото си поиска с живота си, бърмигамските момчета са вече на албум номер 4 и продължават смело напред. Което в обшия случай е по-достойно за уважение.

Всъщност единственото, което наистина е важно, е първото изречение. Така че го прочетете отново и си намерете албума.





Introducing John Simm

11 07 2009

john simm
Има актьори, има и актьори. Има актьори, които се опитват да правят музика, има и музиканти, които се пробват в седмото изкуство. А има и хора, които всъщност са много добри в тези си начинания.
Джон Сим е роден през 1970 година в Лийдс точно преди 39 години и въпреки че бих могла надълго и нашироко да го хваля, да му изброявам успехите – личните, музикалните, театралните, филмовите – ще бъда по-скоро лаконична.
Джон Сим е от актьорите, които със сигурност сте гледали някъде и с още по-голяма сигурност сте харесали. Харесали сте го в 24 Hour Party People, където е в ролята на Bernard Sumner (китарист на Joy Division и New Order), възхищавали сте му се в Brothers of the Head, обожавали сте го в ролята на Sam Tyler в Life on Mars, мразили сте го в превъплъщението му на The Master в Doctor Who. А ако сте имали невероятен късмет, дори сте го гледали наживо (вече (май) несъществуващата му банда Magic Alex има издаден цял един албум Dated and Sexist, а самият Сим е свирил на китара за някои от соловите концерти на Ian McCulloch, включително и когато е бил съпорт на Coldplay.) А ако не сте гледали някое от изброените (или някой друг филм от внушителния му списък) или по някаква причина не си ги спомняте, имате време до края на годината, когато ще го гледаме отново в Doctor Who в роля, пазена в тайна (но си мисля, че режисьорът няма да има особено голям избор в този случай.)
Междувременно му пожелайте за рождения ден да не се разболява от свински или каквито и да е било други грипове, както се случва доста често последните дни.





Einstein and Eddington (2008)

23 06 2009

Einstein.And.Eddington.2008.DVDRip.XviD

Противно на очакванията, това е една алтернативна любовна история – история за любовта между брат и сестра, между любовници, между съпрузи, но най-важното – безграничната любов към науката, която съвсем буквално е преодоляла всякакви граници, езикови бариери и забрани в търсене на истината.
Популярна е историята за двамата учени от двете страни на Ламанша, които се противопоставят на утвърдените в научните среди като истина теории на Нютон за гравитацията, а в час и половина са синтезирани най-важните моменти от тяхното сътрудничество – и как то е повлиявало и е било повлиявано от личния им живот.
Всъщност, един от въпросите, които ще си задавате през първите 30-40 минути от филма, ще е „Сега за какво го дават това и мен всъщност интересува ли ме толкова много личният живот на Едингтън?“, докато не откриете, че наистина for everything a reason, както пее Ian Brown в една своя известна песен, и не бъдете задължително въвлечени в необятния свят на неразчетяемите уравнения и нахъсващите речи. Докато стигнете до пътешествието до Африка, ще гледате с притаен дъх дали ще е безоблачно небето (въпреки че отлично знаете, че ще е, исторически книжни плъхове такива), а на финалната сцена ще се усмихвате леко и ще се радвате на хепи-енда. Но всичко това се е случило, нали?
Анди Съркис е в ролята на най-големия ум на миналия век Алберт Айнщайн, а в образа на брилянтния Артър Едингтън се е превъплътил Дейвид Тетант (когото вече споменах в ревюто за Casanova и, както изглежда, ще бъде споменаван и в бъдеще). А техните изпълнения, както можете да очаквате, ще ви потопят толкова надълбоко в историята и ще направят физиката толкова разбираема и очарователна, че – кой знае – можете дори да (пре)откриете красотата на астрономията.

note. Но никога, по никаква причина не бъркайте Едингтън с Едисон.





BBC Casanova (2005)

12 05 2009

Когато някой каже „Казанова“, в мислите на средностатистическия човек започват да изскачат сцени от възможно най-френското порно, което е гледал последната половин година (под човек визирам и жените, не въртете очи и не се правете, че не ме разбирате). Цялата представа за този човек-легенда я имаме от собствените му мемоари, в която той хем се хвали, хем се надсмива над живота си. Много малко си дават сметка, че ако не е било собственото му его, едва ли някой щеше да го помни. Историята обаче помни победителите, а той е направил всичко възможно и е успял да победи всичките си врагове, дори най-големият от тях – собствената му смърт.
Той обаче е бил много повече от ценител на женската красота. Той е бил безкрайно интелигентен и хитър, умел дипломат, дори е имал контакти (и най-вероятно – връзки) в много от западноевропейските кралски дворове. И докато филмът от същата година акцентува само върху една преходна история, която лесно би могла да се обори като поредната красива холивудска приказка (Хийт Леджър въпреки това беше много, много добър Казанова), от BBC са се опитали да представят различните лица на човека Казанова, включително и големите грешки, които е правил, като за всичко това са се позовавали на собствените му спомени (окей, може би има моменти на преувеличаване и художествена измислица(за да не каже някой, че съм пристрастна(съм. съжалявам.))).
В тази версия Питър О`Туул и Дейвид Тенънт са едно страхотно дуо като стария и младия Казанова, всеки допълващ другия емоционално и динамично, всеки със собствения си чар, присъствие и майсторство. И очите. Докато гледате филма, несъзнателно ще следите очите. Ще внимавате в различните изражения на огромни сини (с лещи – иначе са кафеви) очи на Тенънт и ще се трогвате от лицето на О`Туул, покрито с бръчки, история и онази тайна прикрита усмивка, която ще ви кара да се усмихвате на старческата му дързост.
Жените в този филм нямат значение. Тоест, Лаура Фрейзър и Нина Сосаня са невероятни в изпълненията си и в представянето на израстването на героините им, и въпреки че сюжетът се върти около Казанова, преследващ единствената си голяма любов, жените наистина нямат значение. Това е филм за Големия мъжки егоизъм и поведение „да си ги изкараме и да си ги премерим“, съвсем буквално. И едновременно – за любовта, която поема по своите неведомни пътища.

„Men I understand. I know what men think about, all day long. Those stupid little inches, driving you mad every waking hour. I know exactly what’s going on in your head. Is it big? Is it big enough? Is it hard enough, will it work every time on demand; cause that’s the only thing, that is the only bastard question – am I any good in bed? Is every other man better than me? Is every other man bigger and faster and slower and longer and deeper and harder – what am I doing wrong? How do I find out, cause no one ever talks about it, no one ever says. How can I ever find out what I’m doing wrong?“