Вечерите в началото на 2009 са наистина посветени на и озвучени от Franz Ferdinand, една от много важните ударни групи от новата британска инвазия. Новият им, трети по ред албум, може и да не е толкова ударен, но изобщо не е загубил типичната електронно-барабанна звучност. Всъщност дебютният им сингъл Ulysses навява сантиментални спомени по вече превърналалата се в класика Take Me Out, така че не може след дори първото слушане да не си запееш „ла ла ла“-то. Но пък и самият Алекс Капранос си признава, че те са от бандите, които много много трудно биха звучали по някакъв коренно различен начин.
Мен ако питате обаче, той малко се е объркал със стиловете, когато се е опитвал да определи подходящия за албума. Аз лично, подкрепена от NME-баткото Люк Луис, почти никак (ако изобщо) не усещам африкански ритми и „world music“. И въпреки че не е много лесно да се определи стила музика за Tonight: FF,една думичка изскача в мисълта още при първото слушане. Тази думичка е „диско“. Песни, на които да танцуваш в дискотека на морето през лятото; песни, с които да вървиш в ритъм под дъжда; песни, на които ще правиш ангели в снега. Изобщо, мелодии за всеки един мъничко по-забързан момент.
Освен гореспоменатата Ulysses, други, които много вероятно да ти се забият в главата, са Katherine Kiss Me (с която откриват изпълнението си на Гластънбъри 2008 ) и Bite Hard, но както споменах вече – песните им често звучат подобно. И все пак усещаш разликата в настроенията им.
Докато не съм пропуснала момента, нека да спомена цялата концепция около текстовете на песните и корицата на албума/синглите. Според официалния блог на бандата, те са искали да направят ‘imaginary crime scenes, invaded by the photographer’ и ‘a slice of night frozen by flash’, което е и главното, около което се въртят самите лирики – тази (а и както всяка друга) вечери – от момента, в който се срещаш с приятелите си и се запътвате към някой клуб, до момента, в който се събуждаш на другата сутрин с някой непознат в леглото и убийствена (уви, позната) болка в главата.
А може и да има нещо във водите на река Клайд, щом почти всяка глазголианска банда се опитва да убеди във важността през нощта на този град, който – явно – не спи.
Не може да се каже, че „не е загубил типичната електронно-барабанна звучност“, защото до този албум никога не са били електронни. Едва сега „откриха“ синтезаторите.
Относно това, че „песните им често звучат подобно“, аз смятам че на първо, второ слушане песните на всеки изпълнител звучат подобно и трябват няколко слушания докато „улегнат“.
за първото ти изказване може и да се съглася, въпреки че е спорно дали са били или не са били електронни досега, и какво разбираш ти (съответно аз) под „електронни“.
за второто изобщо не си прав/а, при условие, че има нещо прекалено типично, което се прокрадва в песните. не става въпрос за стил, а за ритъм. ulysses познах, че е тяхна, въпреки че хванах средата и не знаех, че имат нов сингъл. при някои просто си личи. но да, има доста такива банди.