BRIT Awards 2009: А вие къде бяхте снощи?

Рядко си позволявам да се смея на някакви награждавания, без значение дали става въпрос за Грами, Оскар или Ааскер. Вече с ръца на сърце мога да потвърдя – последните десет минути се хилих неудържимо, докато препрочитах за пореден път наградените на тазгодишните BRITs, докато прехвърлях от официалния сайт на наградите на NME-сайта. И ето го моя топ на най-абсурдните неща, които са се случили снощи:
1. British group. Окей, признаваме колко са велики Elbow, как свирят от нещо като 1990, но не знам защо, някак си се опитвам да се сетя нещо особено важно, което направиха тази година. Издадоха албум – check. Издадоха сингли – check. Снимаха няколко страхотни клипа и направиха едно световно турне – всъщност не знам, може и да са. Но „не знам“ в случая е важен фактор.
2. British single. Girls Aloud. Я пак?
3. Облеклото на Брендън Флауърс. Въпреки че дълбоко уважавам желанието му да е напълно тематичен с ексцентричната си натура (визирайки клипа на Spaceman, на който не мога да не се смея всеки път), не можеше ли поне веднъж да мине без тези пера?
4. Успехът на Duffy. Само аз ли обърнах внимание на лайв-изпълненията й? Ама нека да се порадва малко жената, така или иначе до два албума всички ще я помнят като „онази, която носеше само едно сако на клиповете си“, ако изобщо.
5. Live blogging/Коментарите в NME. „Kings Of Leon in Best International Album. „They walk to the podium accompanied by ‘Sex On Fire’, which, as we have pointed out many times on NME.COM, is an activity that should only ever be attempted by trained professionals.“ И не, Blur няма да получат догодина Outstanding Contribution to Music.

Та вие къде бяхте снощи?

Tonight: Franz Ferdinand

Вечерите в началото на 2009 са наистина посветени на и озвучени от Franz Ferdinand, една от много важните ударни групи от новата британска инвазия. Новият им, трети по ред албум, може и да не е толкова ударен, но изобщо не е загубил типичната електронно-барабанна звучност. Всъщност дебютният им сингъл Ulysses навява сантиментални спомени по вече превърналалата се в класика Take Me Out, така че не може след дори първото слушане да не си запееш „ла ла ла“-то. Но пък и самият Алекс Капранос си признава, че те са от бандите, които много много трудно биха звучали по някакъв коренно различен начин.
Мен ако питате обаче, той малко се е объркал със стиловете, когато се е опитвал да определи подходящия за албума. Аз лично, подкрепена от NME-баткото Люк Луис, почти никак (ако изобщо) не усещам африкански ритми и „world music“. И въпреки че не е много лесно да се определи стила музика за Tonight: FF,една думичка изскача в мисълта още при първото слушане. Тази думичка е „диско“. Песни, на които да танцуваш в дискотека на морето през лятото; песни, с които да вървиш в ритъм под дъжда; песни, на които ще правиш ангели в снега. Изобщо, мелодии за всеки един мъничко по-забързан момент.
Освен гореспоменатата Ulysses, други, които много вероятно да ти се забият в главата, са Katherine Kiss Me (с която откриват изпълнението си на Гластънбъри 2008 ) и Bite Hard, но както споменах вече – песните им често звучат подобно. И все пак усещаш разликата в настроенията им.

Докато не съм пропуснала момента, нека да спомена цялата концепция около текстовете на песните и корицата на албума/синглите. Според официалния блог на бандата, те са искали да направят ‘imaginary crime scenes, invaded by the photographer’ и ‘a slice of night frozen by flash’, което е и главното, около което се въртят самите лирики – тази (а и както всяка друга) вечери – от момента, в който се срещаш с приятелите си и се запътвате към някой клуб, до момента, в който се събуждаш на другата сутрин с някой непознат в леглото и убийствена (уви, позната) болка в главата.

А може и да има нещо във водите на река Клайд, щом почти всяка глазголианска банда се опитва да убеди във важността през нощта на този град, който – явно – не спи.