Годината е 2008, месецът – октомври. Тълпа озверили се от тригодишно чакане фенове притръпва в очакване да прослуша онова, което е описано от създателите си като „fuckin’ rockin’, man“.
Реалност. Ноел е все така грозен, Лиъм три години не се е разпявал (и му личи), но въобще не им е попречило да запишат (ебаси) силния албум. Чух и прочетох какви ли не изказвания за албума. Варираха от „OASISOASISOASISOASISOASIS“ до „Това е абсолютно чист „White Album“. Кога най-после ще спрат да имитират The Beatles?“. Любимият ми коментар звучи по някакъв подобен начин: „Това е най-прекрасният албум на годината! С изключение на (Get Off Your) High Horse Lady, Soldier On, I’m Outta Time, Waiting for the Rapture и Ain’t Got Nothin’“ (което е буквално половината албум). Дори Rolling Stone не ги одобриха подобаващо.
Моето (експертно и крайно субективно) мнение. Албумът е добър. Албумът е страшно добър. Това трябва да е най-добрият албум на годината, дори може би дори на следващите две години. The Verve също показаха действие с техния Forth (също страшно добър, но по стечение на обстоятелствата – три идеи по-слаб), Coldplay, Kaiser Chiefs, The Killers, Snow Patrol, Radiohead, Supergrass и още 7000 музикални чудовища изкараха тази година албуми, само за да стане 7ми октомври и Oasis да си покажат класата. А даже преди това – вече всички знаеха и бяха гледали клипа към The Shock of The Lightning. Не знам колко извратен музикален критик трябва да си, за да не усетиш силата на песните. Приличали на Бийтълс? Ами че те кога не са? Не, честно. Освен това, никой по никакъв начин не може да ме убеди, че никой не се вслушва дори в една нота прилика с Бийтълс.
Ако на някого това му пречи – недейте да слушате албума. Всъщност, недейте да слушате никой от албумите им. Никога.
