Това е първият от дългата пореица филми, за които никога не ми оставаше време, докато една вечер от инат и безсъние не реших да се образовам филмово.
Така.
Това не е просто поредният музикален филм по бродуейски мюзикъл (който дори не е тръгнал от Бродуей, а от Уест енд две години преди филма, не че има нещо лошо във факта.) Това дори не е поредният седемдесеттарски филм с големи коси, секс и безмислени танци. Това не е история за доброто и злото. Въобще, в RHPS нищо не е такова, каквото изглежда. Единственото очаквано е участието на Тим Къри като злодей. Само дето този път е травестит.
По-голямата част от актьорския състав е взет направо от театралната сцена, те танцуват, пеят и играят толкова убедително, че не те смущават дори абсурдните костюми на Маджента и Риф-Раф в края на филма. Сюзън Сарандън явно е секси от млада, нещо, което определено все още липсва на Мийт Лоуф (комуто е отредена ролята на Еди).
Най-запомнящата се роля е на гореспоменатия Тим Къри, толкова анорексично слаб и развратен, че неминуемо си спомних един култов клип на Куийн с един от рождените дни на Фреди. Впрочем, дори дрехите му биха се вписали идеално в тази обстановка. Не се притеснявайте, и аз не го познах веднага, ако изключим специфичният му тембър.
За по-интересно, трябва да се гледа веднъж за удоволствието, втори път за песните и трети път – за да се открият всичките препратки. Въобще това е както cult classic, така и bestseller, каквото и да казва Майк Скинър.
