Ljubav i drugi zlocini (Love and Other Crimes)

Преди началото на филма, един виден български филмов критик излезе на подиума и започна да обяснява как няма филм, в чието заглавие да съдържа думата „любов“ и този филм да не е хубав. Всъщност той допълни, че любовта като тема е винаги благодатна, на което в останалата част от времето не съм съгласна, просто защото любовта е най-тривиалната тема в което и да е било изкуство.
И точно тогава се появяват неща като „Ела при мен“ (на Богдан Русев), норвежкият Buddy или въпросният Ljubav i drugi zlocini, удрят ме напречно в челото и аз не мога да направя нищо друго, освен да се съглася с гореспоменатия критик.
С какво този филм е по-различен от всички други?
Първо, любовта се изразява в една целувка и спомени за събития отпреди десет години. Позволявам си да ви кажа това, защото всъщност не знаете между кои и къде е целувката, и поради какви събития се предизвиква. Второ, освен че е очевидно сърбин, режисьорът Stefan Arsenijevic е на някакви си 31. Което автоматично го изстрелва сред прекрасните млади режисьори въобще. И, между другото, 2002 е номиниран за Оскар за късометражния си филм (A)Torzija. Трето, филмът е сниман в Кьолн (за което въобще не съм сигурна какво е толкова положителното, особено с тази грозна катедрала, ама да кажем, че е избрал някакво хубаво място).
Между другото – нещото, което наистина обичам в сръбското кино, е че те са като едно малко село – всеки участва някъде другаде. Така героите си поделят участията в Munje! и Lepa selo, lepo gore или пък са колеги в други филми. А ако някой си е позволил да не е гледал още Munje! или, ако въобще е възможно, Kad porastem bicu kengur, да бяга в ъгъла засрамен.
За пореден път, ръце горе за сръбското кино.

California Dreamin’ (endless)

Не помня кога за първи път чух за съществуването на личността Кристиан Немеску. Най-вероятно е било около времето на нелепата му смърт, защото, когато разбрах, че неговото име стои зад този филм, вече знаех, че той не е между живите.
Във филма, накратко, става въпрос за сблъсъка на чисто балканската култура и американско-войсковия начин на живот. Една пълна симбиоза, от която накрая всеки печели и губи по нещо. Междувременно хора се влюбват и хора се разлюбват, хора правят секс така, че спира електричеството в целия град, хора спят в полето или пък говорят на развален английски. Не мога да не спомена брилянтното участие на Арманд Асанте като американския капитан, който се държи точно така, както бихме очаквали от мъж във военна униформа. Другото, правещо впечатление, е ефектът „открий десетте разлики между бюрокрацията в Румъния и бюрокрацията в южната й съседка“. Мисля, че всички знаете отговора.
Не съм наясно дали някой от вас някога е гледал румънски филми. Аз не бях. И останах възхитена от кратките моменти на ретроспекция или от тези на обувките на главните герои. Защо точно обувки – не знам, обаче някои от тези ситуации са толкова познати и типични, че в един момент не се чудиш повече дали-защо-ама как така. Просто знаеш какво ще стане. Което и прави California Dreamin’ толкова прекрасен и ( да, клише сме) общочовешки.

„Без край“ стои след името, за да почете паметта на режисьора, който така и не видя филмовия си дебют си завършен.

My Blueberry Nights

„There’s nothing wrong with the Blueberry Pie, just people make other choices. You can’t blame the Blueberry Pie, it’s just… no one wants it.“

За този филм се говори прекалено много напоследък. Ясно е, че става дума за първия англоезичен филм на режисьора на In The Mood For Love. Затова и очакванията бяха или за тъжен провал, или за мигновена класика и абсолютно нищо по средата.

Когато аз гледах My Blueberry Nights за първи път, нямах абсолютно никакви очаквания.
Знаех, че става дума за филм на Кар Уонг. Все пак всички сме гледали филми на Кар Уонг. Знаех също за Джъд Лоу, който ми е по-малко симпатичен след като изневери на жена си с детегледачката. Вече бившата му жена е един от най-известните дизайнери във Великобритания и добра приятелка на Кейт Мос. Участват още и Натали Портман, която в повечето си филми се цупи, и Нора Джоунс, която с първия си албум спечели 8 Грами-та, но не знам това какво общо има с правенето на филми.

Ето какво се случва: след като се разделя с приятеля си, мис Джоунс решава да напусне родния Ню Йорк, за да пътува из Америка. Последната вечер се запознава с Мистър Лоу, който е съдържател на малко квартално кафе и през повечето време се държи като един доста объркан млад мъж. На другия ден тя заминава, случайно среща мис Портман и по един особено сложен начин получава Ягуара й като подарък. Случват й се и някакви други приключения, като например кратката поява на Рейчъл Вайз, за която не давам да се каже лоша дума след онази сцена с ваната във „Фонтанът“.

Аз лично не успях да разбера защо, по дяволите, за някои от сцените Уонг използва абсолютно същата мелодия като в In The Mood For Love.

И не искам да бъда разбрана погрешно. Не мисля, че това е лош филм. Приятен избор е за неделя следобед. Само че си мисля как една седмица по-късно ще ти попадне нещо по-добро.

д.

а design for life

ето, че се появи невероятногениалната ми идея какво ще правя с този проект.
ха-ха
чак когато започна да поствам новото тук, ще разберете за какво става дума, пък и чак тогава въобще ще го разпространя.
в този ред на мисли, този пост беше напълно безмислен, но поне ми е забавно да отпразнувам ъпдейтването подобрението на все-още-младия блог нъмбър две с нов пост.

нещо ново под слънцето

хелоу, уърлд иначе.

това е един обществен експеримент, целящ надеждата ми да разбера каква е разликата между двата блог-лагера. дано в последствие не съжалявам за това си решение.

иначе не очаквайте тук да си поствам дневника, или да ви пиша колко ме боли главата след последното напиване, например. така де, нещо ново. пък да видим.