The Fratellis - Here We Stand

The Fratellis са същите онези пикльовци, които мярках н-та брой пъти в лаптопа на сестра ми с мисълта, какви са всъщност тези пикльовци. Само че оттогава се минаха много месеци, много фестивали по музикалните канали и много клипове в интернет, та сега Fratellis са си просто пикльовците от Fratellis, които всеки средностатистически музикален фен, който има нерви да издържи на децибелите на Costello Music (който албум няма нищо общо с Elvis Costello, както се разбира след първите 10 секунди от началната песен, или нещо такова), почти ги богопочита.
Да се върна на Here We Stand. Официално излезе преди една седмица (на 9ти юни), All Music Guide им дава 3.5/5, NME - 7/10, Rolling Stone - 3/5. Аз им давам твърдо 8/10. Във втория си албум те са определено пораснали, липсват досадните странични шумове от Costello Music, за които те твърдо обясняваха, че са част от цялостния музикален фон. Да, липсват и грабващите инструментални паузи (Chelsea Dagger, Flathead), но пък те отстъпват на песните ала Arctic Monkeys, The Kooks и малко Turin Brakes. Спокойни са станали вече братята Фратели (които всъщност въобще не са братя, а единственото общо с това име е мениджърът им Тони Фратели), и може би някои прекалено обладани фенове ще намерят този факт за крайно обезпокоителен, ама как така песните не стават за пиянско изпълнение през полувремето на Австрия - Германия?
И въпреки това чуйте албума, защото тези момчета наистина имат какво да покажат на света. И не, добрите им песни не свършват с Chelsea Dagger. (Ние сме за Ливърпуул.)

Rocky Horror Picture Show

Това е първият от дългата пореица филми, за които никога не ми оставаше време, докато една вечер от инат и безсъние не реших да се образовам филмово.
Така.
Това не е просто поредният музикален филм по бродуейски мюзикъл (който дори не е тръгнал от Бродуей, а от Уест енд две години преди филма, не че има нещо лошо във факта.) Това дори не е поредният седемдесеттарски филм с големи коси, секс и безмислени танци. Това не е история за доброто и злото. Въобще, в RHPS нищо не е такова, каквото изглежда. Единственото очаквано е участието на Тим Къри като злодей. Само дето този път е травестит.
По-голямата част от актьорския състав е взет направо от театралната сцена, те танцуват, пеят и играят толкова убедително, че не те смущават дори абсурдните костюми на Маджента и Риф-Раф в края на филма. Сюзън Сарандън явно е секси от млада, нещо, което определено все още липсва на Мийт Лоуф (комуто е отредена ролята на Еди).
Най-запомнящата се роля е на гореспоменатия Тим Къри, толкова анорексично слаб и развратен, че неминуемо си спомних един култов клип на Куийн с един от рождените дни на Фреди. Впрочем, дори дрехите му биха се вписали идеално в тази обстановка. Не се притеснявайте, и аз не го познах веднага, ако изключим специфичният му тембър.
За по-интересно, трябва да се гледа веднъж за удоволствието, втори път за песните и трети път - за да се открият всичките препратки. Въобще това е както cult classic, така и bestseller, каквото и да казва Майк Скинър.

21

не бях ходила на кино от ужасно много време (the other boleyn girl от преди няколко седмици въобще не се брои. бях принудена от рая и николай и е компромис, който направих след като с филип ми решиха една задача по геометрия.) само че днес е петък и един мой много добър приятел дойде на гости  от австрия за уикенда, а с него винаги гледаме филми. след старателно преглеждане на програмата над няколко рулца суши (за него вегетариански, за мен предимно не), се стигна до 21 като единствен вариант, за който и двамата наистина бяхме съгласни.

в общи линии става дума за шест студента от масачузецкия телнологичен институт, които под напътствията на професора си създават система на знаци по между си и така в лас вегас успяват да направят  състояние в размер на милиони долари. и аз си мислех, че ми прилича на оушънс илевън, но само първия половин час.

има няколко неща за този филм, които намирам са важни. първо, той е правен по действителен случай. филмите по действителни случаи са специални, защото невярващите се убеждават в съществуването на  откачени неща. според мен невярващите са хора, които по принцип си стоят твърде много вкъщи, но това няма значение в случая. второ, в този филм участва кевин спейси, който ми е нечовешки любим и ми беше главната мотивация изобщо да гледам 21. само че кевин спейси е малко по-възрастен, а за мъже, с които имам такава възрастова разлика, не си мисля мръсни неща. в същото време джим стъргъс (или както се чете фамилията му) е на 26 и много и откровено секси.  роден е в добрата стара англия, предпочита кучета пред котки, свири в банда и слуша стоун роузес. за първи път ми направи впечатление в across the universe, където в продължение на два часа пя  бийтълс. после го гледах именно в the other boleyn girl, където е брат на натали портман и йоханес скарлесон и затова го обезглавяват. мисля, че е крайно време да започна за следя кариерата му сериозно. в 21 участва също кейт босуърт, която е много ниска, но пък партнира на кевин спейси във филма за боби дарин.

за такива мързеливи следобеди мога само да препоръчам 21, защото ми хареса. свеж е въпреки някои очевидни клишета. не е натоварващ или безсмсилен. саундтракът е подходящ. участват кевин спейси и джим стъргъс. от такъв тип филм не мога да искам нищо кой знае колко повече и това е добре. петък е и следобедът беше слънчев. истината е, че ако имам 2 свободни часа, бих го гледала отново.

д.

Ljubav i drugi zlocini (Love and Other Crimes)

Преди началото на филма, един виден български филмов критик излезе на подиума и започна да обяснява как няма филм, в чието заглавие да съдържа думата “любов” и този филм да не е хубав. Всъщност той допълни, че любовта като тема е винаги благодатна, на което в останалата част от времето не съм съгласна, просто защото любовта е най-тривиалната тема в което и да е било изкуство.
И точно тогава се появяват неща като “Ела при мен” (на Богдан Русев), норвежкият Buddy или въпросният Ljubav i drugi zlocini, удрят ме напречно в челото и аз не мога да направя нищо друго, освен да се съглася с гореспоменатия критик.
С какво този филм е по-различен от всички други?
Първо, любовта се изразява в една целувка и спомени за събития отпреди десет години. Позволявам си да ви кажа това, защото всъщност не знаете между кои и къде е целувката, и поради какви събития се предизвиква. Второ, освен че е очевидно сърбин, режисьорът Stefan Arsenijevic е на някакви си 31. Което автоматично го изстрелва сред прекрасните млади режисьори въобще. И, между другото, 2002 е номиниран за Оскар за късометражния си филм (A)Torzija. Трето, филмът е сниман в Кьолн (за което въобще не съм сигурна какво е толкова положителното, особено с тази грозна катедрала, ама да кажем, че е избрал някакво хубаво място).
Между другото - нещото, което наистина обичам в сръбското кино, е че те са като едно малко село - всеки участва някъде другаде. Така героите си поделят участията в Munje! и Lepa selo, lepo gore или пък са колеги в други филми. А ако някой си е позволил да не е гледал още Munje! или, ако въобще е възможно, Kad porastem bicu kengur, да бяга в ъгъла засрамен.
За пореден път, ръце горе за сръбското кино.

California Dreamin’ (endless)

Не помня кога за първи път чух за съществуването на личността Кристиан Немеску. Най-вероятно е било около времето на нелепата му смърт, защото, когато разбрах, че неговото име стои зад този филм, вече знаех, че той не е между живите.
Във филма, накратко, става въпрос за сблъсъка на чисто балканската култура и американско-войсковия начин на живот. Една пълна симбиоза, от която накрая всеки печели и губи по нещо. Междувременно хора се влюбват и хора се разлюбват, хора правят секс така, че спира електричеството в целия град, хора спят в полето или пък говорят на развален английски. Не мога да не спомена брилянтното участие на Арманд Асанте като американския капитан, който се държи точно така, както бихме очаквали от мъж във военна униформа. Другото, правещо впечатление, е ефектът “открий десетте разлики между бюрокрацията в Румъния и бюрокрацията в южната й съседка”. Мисля, че всички знаете отговора.
Не съм наясно дали някой от вас някога е гледал румънски филми. Аз не бях. И останах възхитена от кратките моменти на ретроспекция или от тези на обувките на главните герои. Защо точно обувки - не знам, обаче някои от тези ситуации са толкова познати и типични, че в един момент не се чудиш повече дали-защо-ама как така. Просто знаеш какво ще стане. Което и прави California Dreamin’ толкова прекрасен и ( да, клише сме) общочовешки.

“Без край” стои след името, за да почете паметта на режисьора, който така и не видя филмовия си дебют си завършен.

My Blueberry Nights

“There’s nothing wrong with the Blueberry Pie, just people make other choices. You can’t blame the Blueberry Pie, it’s just… no one wants it.”

За този филм се говори прекалено много напоследък. Ясно е, че става дума за първия англоезичен филм на режисьора на In The Mood For Love. Затова и очакванията бяха или за тъжен провал, или за мигновена класика и абсолютно нищо по средата.

Когато аз гледах My Blueberry Nights за първи път, нямах абсолютно никакви очаквания.
Знаех, че става дума за филм на Кар Уонг. Все пак всички сме гледали филми на Кар Уонг. Знаех също за Джъд Лоу, който ми е по-малко симпатичен след като изневери на жена си с детегледачката. Вече бившата му жена е един от най-известните дизайнери във Великобритания и добра приятелка на Кейт Мос. Участват още и Натали Портман, която в повечето си филми се цупи, и Нора Джоунс, която с първия си албум спечели 8 Грами-та, но не знам това какво общо има с правенето на филми.

Ето какво се случва: след като се разделя с приятеля си, мис Джоунс решава да напусне родния Ню Йорк, за да пътува из Америка. Последната вечер се запознава с Мистър Лоу, който е съдържател на малко квартално кафе и през повечето време се държи като един доста объркан млад мъж. На другия ден тя заминава, случайно среща мис Портман и по един особено сложен начин получава Ягуара й като подарък. Случват й се и някакви други приключения, като например кратката поява на Рейчъл Вайз, за която не давам да се каже лоша дума след онази сцена с ваната във “Фонтанът”.

Аз лично не успях да разбера защо, по дяволите, за някои от сцените Уонг използва абсолютно същата мелодия като в In The Mood For Love.

И не искам да бъда разбрана погрешно. Не мисля, че това е лош филм. Приятен избор е за неделя следобед. Само че си мисля как една седмица по-късно ще ти попадне нещо по-добро.

д.

а design for life

ето, че се появи невероятногениалната ми идея какво ще правя с този проект.
ха-ха
чак когато започна да поствам новото тук, ще разберете за какво става дума, пък и чак тогава въобще ще го разпространя.
в този ред на мисли, този пост беше напълно безмислен, но поне ми е забавно да отпразнувам ъпдейтването подобрението на все-още-младия блог нъмбър две с нов пост.

нещо ново под слънцето

хелоу, уърлд иначе.

това е един обществен експеримент, целящ надеждата ми да разбера каква е разликата между двата блог-лагера. дано в последствие не съжалявам за това си решение.

иначе не очаквайте тук да си поствам дневника, или да ви пиша колко ме боли главата след последното напиване, например. така де, нещо ново. пък да видим.