Editors – „In This Light And On This Evening“

Абсолютно епично и прекрасно парче пластмаса, което ще ви донесе наслада за всички сетива. Наистина.
Когато чух пилотния сингъл Papillon (по BBC Radio 1), щях да се разплача. Нали знаете онова чувство, все едно си търсил някаква определена песен или мелодия много дълго време и накрая тя просто се появява. Papillon е точно това и всеки средностатистически фен на Joy Division би трябвало да ме разбере.
Като споменах Joy Division, ако досега някой е имал съмнения относно приликата в звученето на двете банди, сега спокойно може да отиде да изпие една студена вода (това е специално насочено към ирландския Джак, който всъщност е прекрасен човек). Със електро-синт звученето си се чувстваш слушател на битка между Joy Division (The Big Exit; You Don’t Know Love) и Depeche Mode (The Boxer; Papillon), което в никакъв случай не е нещо лошо. Може би ако Иън Къртис не се беше обесил, наистина щеше да звучи като In This Light And On This Evening, както отбелязват в The Skinny, но той го направи още през далечната 1980та, и въпреки че уважавам решението му да направи каквото си поиска с живота си, бърмигамските момчета са вече на албум номер 4 и продължават смело напред. Което в обшия случай е по-достойно за уважение.

Всъщност единственото, което наистина е важно, е първото изречение. Така че го прочетете отново и си намерете албума.

Introducing John Simm

Има актьори, има и актьори. Има актьори, които се опитват да правят музика, има и музиканти, които се пробват в седмото изкуство. А има и хора, които всъщност са много добри в тези си начинания.
Джон Сим е роден през 1970 година в Лийдс точно преди 39 години и въпреки че бих могла надълго и нашироко да го хваля, да му изброявам успехите – личните, музикалните, театралните, филмовите – ще бъда по-скоро лаконична.
Джон Сим е от актьорите, които със сигурност сте гледали някъде и с още по-голяма сигурност сте харесали. Харесали сте го в 24 Hour Party People, където е в ролята на Bernard Sumner (китарист на Joy Division и New Order), възхищавали сте му се в Brothers of the Head, обожавали сте го в ролята на Sam Tyler в Life on Mars, мразили сте го в превъплъщението му на The Master в Doctor Who. А ако сте имали невероятен късмет, дори сте го гледали наживо (вече (май) несъществуващата му банда Magic Alex има издаден цял един албум Dated and Sexist, а самият Сим е свирил на китара за някои от соловите концерти на Ian McCulloch, включително и когато е бил съпорт на Coldplay.) А ако не сте гледали някое от изброените (или някой друг филм от внушителния му списък) или по някаква причина не си ги спомняте, имате време до края на годината, когато ще го гледаме отново в Doctor Who в роля, пазена в тайна (но си мисля, че режисьорът няма да има особено голям избор в този случай.)
Междувременно му пожелайте за рождения ден да не се разболява от свински или каквито и да е било други грипове, както се случва доста често последните дни.

Einstein and Eddington (2008)

Противно на очакванията, това е една алтернативна любовна история – история за любовта между брат и сестра, между любовници, между съпрузи, но най-важното – безграничната любов към науката, която съвсем буквално е преодоляла всякакви граници, езикови бариери и забрани в търсене на истината.
Популярна е историята за двамата учени от двете страни на Ламанша, които се противопоставят на утвърдените в научните среди като истина теории на Нютон за гравитацията, а в час и половина са синтезирани най-важните моменти от тяхното сътрудничество – и как то е повлиявало и е било повлиявано от личния им живот.
Всъщност, един от въпросите, които ще си задавате през първите 30-40 минути от филма, ще е „Сега за какво го дават това и мен всъщност интересува ли ме толкова много личният живот на Едингтън?“, докато не откриете, че наистина for everything a reason, както пее Ian Brown в една своя известна песен, и не бъдете задължително въвлечени в необятния свят на неразчетяемите уравнения и нахъсващите речи. Докато стигнете до пътешествието до Африка, ще гледате с притаен дъх дали ще е безоблачно небето (въпреки че отлично знаете, че ще е, исторически книжни плъхове такива), а на финалната сцена ще се усмихвате леко и ще се радвате на хепи-енда. Но всичко това се е случило, нали?
Анди Съркис е в ролята на най-големия ум на миналия век Алберт Айнщайн, а в образа на брилянтния Артър Едингтън се е превъплътил Дейвид Тетант (когото вече споменах в ревюто за Casanova и, както изглежда, ще бъде споменаван и в бъдеще). А техните изпълнения, както можете да очаквате, ще ви потопят толкова надълбоко в историята и ще направят физиката толкова разбираема и очарователна, че – кой знае – можете дори да (пре)откриете красотата на астрономията.

note. Но никога, по никаква причина не бъркайте Едингтън с Едисон.

BBC Casanova (2005)

Когато някой каже „Казанова“, в мислите на средностатистическия човек започват да изскачат сцени от възможно най-френското порно, което е гледал последната половин година (под човек визирам и жените, не въртете очи и не се правете, че не ме разбирате). Цялата представа за този човек-легенда я имаме от собствените му мемоари, в която той хем се хвали, хем се надсмива над живота си. Много малко си дават сметка, че ако не е било собственото му его, едва ли някой щеше да го помни. Историята обаче помни победителите, а той е направил всичко възможно и е успял да победи всичките си врагове, дори най-големият от тях – собствената му смърт.
Той обаче е бил много повече от ценител на женската красота. Той е бил безкрайно интелигентен и хитър, умел дипломат, дори е имал контакти (и най-вероятно – връзки) в много от западноевропейските кралски дворове. И докато филмът от същата година акцентува само върху една преходна история, която лесно би могла да се обори като поредната красива холивудска приказка (Хийт Леджър въпреки това беше много, много добър Казанова), от BBC са се опитали да представят различните лица на човека Казанова, включително и големите грешки, които е правил, като за всичко това са се позовавали на собствените му спомени (окей, може би има моменти на преувеличаване и художествена измислица(за да не каже някой, че съм пристрастна(съм. съжалявам.))).
В тази версия Питър О`Туул и Дейвид Тенънт са едно страхотно дуо като стария и младия Казанова, всеки допълващ другия емоционално и динамично, всеки със собствения си чар, присъствие и майсторство. И очите. Докато гледате филма, несъзнателно ще следите очите. Ще внимавате в различните изражения на огромни сини (с лещи – иначе са кафеви) очи на Тенънт и ще се трогвате от лицето на О`Туул, покрито с бръчки, история и онази тайна прикрита усмивка, която ще ви кара да се усмихвате на старческата му дързост.
Жените в този филм нямат значение. Тоест, Лаура Фрейзър и Нина Сосаня са невероятни в изпълненията си и в представянето на израстването на героините им, и въпреки че сюжетът се върти около Казанова, преследващ единствената си голяма любов, жените наистина нямат значение. Това е филм за Големия мъжки егоизъм и поведение „да си ги изкараме и да си ги премерим“, съвсем буквално. И едновременно – за любовта, която поема по своите неведомни пътища.

„Men I understand. I know what men think about, all day long. Those stupid little inches, driving you mad every waking hour. I know exactly what’s going on in your head. Is it big? Is it big enough? Is it hard enough, will it work every time on demand; cause that’s the only thing, that is the only bastard question – am I any good in bed? Is every other man better than me? Is every other man bigger and faster and slower and longer and deeper and harder – what am I doing wrong? How do I find out, cause no one ever talks about it, no one ever says. How can I ever find out what I’m doing wrong?“

Calvin Harris – I Created Disco

Да се разберем отсега, Калвин Харис далеч не е създал диското, колкото и да му се иска. Създал е един близък до диско шедьовър дебютен албум през (почти) далечната 2007, един такъв – хем шумен, хем недосаден, хем да си танцуваш, хем да си тананикаш любимите си мелодии. Не бих казала обаче, че е за всеки – ако по принцип не гледаш с добро око на забавните, граничещи с идиощина текстове и клипове, по-добре изобщо не се занимавай да си го издирваш. За всички останали – няма как за последните две години да не сте попадали нито веднъж на негови видеота из каналите/ютюб, или да кажем, че вероятността би била много малка.
Подред: The Girls и Acceptable in the 80s са двата големи хита от албума. Забавни, бързи и отговарящи на точното значение на думата catchy. Такива са впрочем повечето песни в албума. Vegas ужасно ще ви напомни на Acceptable in the 80s в мелодията, в което всъщност няма нищо лошо. Merrymaking at My Place и This Is The Industry ги свързвам смислово, индустрията все пак навява асоциации за наркотици, неограничен алкохол и други подобни субстанции. Colours и Love Souvenir са другите две песни, които заслужават прослушване, even just for the hell of it.
Останалите песни също имат своя чар и положителни качества, но общо взето това е списъкът, който ще ви накара да прослушате I Created Disco още няколко пъти.

BRIT Awards 2009: А вие къде бяхте снощи?

Рядко си позволявам да се смея на някакви награждавания, без значение дали става въпрос за Грами, Оскар или Ааскер. Вече с ръца на сърце мога да потвърдя – последните десет минути се хилих неудържимо, докато препрочитах за пореден път наградените на тазгодишните BRITs, докато прехвърлях от официалния сайт на наградите на NME-сайта. И ето го моя топ на най-абсурдните неща, които са се случили снощи:
1. British group. Окей, признаваме колко са велики Elbow, как свирят от нещо като 1990, но не знам защо, някак си се опитвам да се сетя нещо особено важно, което направиха тази година. Издадоха албум – check. Издадоха сингли – check. Снимаха няколко страхотни клипа и направиха едно световно турне – всъщност не знам, може и да са. Но „не знам“ в случая е важен фактор.
2. British single. Girls Aloud. Я пак?
3. Облеклото на Брендън Флауърс. Въпреки че дълбоко уважавам желанието му да е напълно тематичен с ексцентричната си натура (визирайки клипа на Spaceman, на който не мога да не се смея всеки път), не можеше ли поне веднъж да мине без тези пера?
4. Успехът на Duffy. Само аз ли обърнах внимание на лайв-изпълненията й? Ама нека да се порадва малко жената, така или иначе до два албума всички ще я помнят като „онази, която носеше само едно сако на клиповете си“, ако изобщо.
5. Live blogging/Коментарите в NME. „Kings Of Leon in Best International Album. „They walk to the podium accompanied by ‘Sex On Fire’, which, as we have pointed out many times on NME.COM, is an activity that should only ever be attempted by trained professionals.“ И не, Blur няма да получат догодина Outstanding Contribution to Music.

Та вие къде бяхте снощи?

Tonight: Franz Ferdinand

Вечерите в началото на 2009 са наистина посветени на и озвучени от Franz Ferdinand, една от много важните ударни групи от новата британска инвазия. Новият им, трети по ред албум, може и да не е толкова ударен, но изобщо не е загубил типичната електронно-барабанна звучност. Всъщност дебютният им сингъл Ulysses навява сантиментални спомени по вече превърналалата се в класика Take Me Out, така че не може след дори първото слушане да не си запееш „ла ла ла“-то. Но пък и самият Алекс Капранос си признава, че те са от бандите, които много много трудно биха звучали по някакъв коренно различен начин.
Мен ако питате обаче, той малко се е объркал със стиловете, когато се е опитвал да определи подходящия за албума. Аз лично, подкрепена от NME-баткото Люк Луис, почти никак (ако изобщо) не усещам африкански ритми и „world music“. И въпреки че не е много лесно да се определи стила музика за Tonight: FF,една думичка изскача в мисълта още при първото слушане. Тази думичка е „диско“. Песни, на които да танцуваш в дискотека на морето през лятото; песни, с които да вървиш в ритъм под дъжда; песни, на които ще правиш ангели в снега. Изобщо, мелодии за всеки един мъничко по-забързан момент.
Освен гореспоменатата Ulysses, други, които много вероятно да ти се забият в главата, са Katherine Kiss Me (с която откриват изпълнението си на Гластънбъри 2008 ) и Bite Hard, но както споменах вече – песните им често звучат подобно. И все пак усещаш разликата в настроенията им.

Докато не съм пропуснала момента, нека да спомена цялата концепция около текстовете на песните и корицата на албума/синглите. Според официалния блог на бандата, те са искали да направят ‘imaginary crime scenes, invaded by the photographer’ и ‘a slice of night frozen by flash’, което е и главното, около което се въртят самите лирики – тази (а и както всяка друга) вечери – от момента, в който се срещаш с приятелите си и се запътвате към някой клуб, до момента, в който се събуждаш на другата сутрин с някой непознат в леглото и убийствена (уви, позната) болка в главата.

А може и да има нещо във водите на река Клайд, щом почти всяка глазголианска банда се опитва да убеди във важността през нощта на този град, който – явно – не спи.

Twilight

Сигурно в момента се чудите за нещо. Бихте ли притежавали достатъчно силна воля и желание да изгледате филм, по принцип правен за аудитория на средна възраст 13-и-половина, в който главните герои през по-голямата част само се гледат и камерата ги е снимала тоолкова отблизо, че все едно е тренировъчен филм за бъдещи ирисолози. Отговорът е да – можете. Поне аз успях. А не е като да ми се носи славата на човек, който би гледал такива филми.
Сюжетът: Белла (която е направо белисима) се премества при баща си в провинциалното (дори за български скандарти) градче Форкс, където явно всички (както за български стандарти) вече знаят за нея. И всички явно бързо забелязват нейната белисимост. Тя обаче забелязва само Едуард, високият, блед красавец с големи устни и галагърски вежди, който по стечение на обстоятелствата се оказва вампир. Както и цялото му семейство.
Естествено, Едуард също я забелязва и още през първия учебен час не може да свали очи от нея (буквално), след което явно нещо му прищраква и той (както се разбира после) се опитва да се пребори с желанието му да пробва от кръвта й. (Историята естествено мълчи къде е отишла неговата кръв, щом я вижда, но всеки си прави предположения от изражението му.) След няколко премеждия из училищните дворове, улиците и преследване в гората (наистина красив момент), в крайна сметка двамата главни герои, познахте, шокират обществото с появата си като двойка. После се появяват лошите, единият от които се вманиачава по нашата девойка и положението става много зле. Ама много зле. Обаче нали се очаква продължение, всичко завършва с хепиенд.
Паметни събития:
.Кристен Стюард в ролята на Белла е наистина прекрасна. Освен това е едва мой набор и бих очаквала от нея филмови чудеса.
.Робърт Патинсън като Едуард е толкова британски, че наистина се озадачаваш на акцента му. Иначе е от Лондон, участва в Хари Потър и нещо-си като Седрик Дигъри и отново играе високия мълчалив момък, който върти главите, сърцата и умовете на местните девойки.
.Сцената в гората, не прекалено захаросана, без целувки и, забележете, без държане на ръце.  И веднага следващата сцена, в която Едуард излиза ухилен до уши от колата си. Всъщност първата целувка във филма се случва едва в 1:15:23 след началото на филма.  За сравнение, първата реплика на Едуард е в почти 17-тата минута, като се е появил в, примерно, 5-тата.
.Шофирането на Патинсън е наистина впечатляващо, както и репликата му „Haha… you should put your seat belt on!“
.С малки изключения, героите са добре облечени. Наистина добре. Няма никакви 90-ски изпълнения с обувките (да се разбира, без маратонки – или с обувки, или с кецове Адидас. Класика.) А прекрасното палто на Патисън през по-голямата част на филма крещеше „Копелееее, обличам се страхотнооо!“

А докато онези 13-и-половина годишни фенки пращат странни фенски писма, аз смятам да намеря How To Be и да си пусна Human на The Killers заради особено подходящата част: „My sign is vital, my hand are cold.“

Schule

„Das Leben ist hart, besonders kurz vor dem Abitur“

С това послание те посреща един от поредицата немски филми, който е точно това, което би очаквал от филм с такова заглавие, такъв таглайн, и най-важното: такъв постер. Това е немският отговор на American Pie, и което е още по-добре, Schule е от 2000 година, което значи, че създателите са били гледали само първата от многото последвали части на иначе култовия американски филм. Което всъщност е един огромен плюс, защото една наглед иначе типична американска история, пълна с типични за колежанските филми персонажи, е поставена в немската реалност от началото на новия век/хилядолетие.

Историята: 16 дни преди матурите им, една група момчета и момичета искат да празнуват за последен път началото на (астрономически) летните дни и, примерно, факта, че всички съвсем скоро ще поемат по своя път. Съвсем символично, но превърнало се вече в традиция, те решават да отпразнуват тези последни дни заедно на едно близко езеро. Тук естествено се появява елементът досадна-по-малка-приятелка-на-главния-герой-игран-от-Daniel-Brühl (който, според мен, е просто прекрасен), която нещо почва да му се ядосва (моето мнение: ми, кво да я правиш, пикла с пикла), при което се появява местният плейбой-гамен, напуснал училище преди н-та брой години, пада си по въпросната мацка и прави всичко възможно да я вкара в леглото си (или, както научаваме историята, да й го вкара на покрива, да ме прощавате за грубия език). Иначе филмът си има всичко, което трябва да притежава един пред-колежански филм: има една банда от хора, които се опитват да си прекарат възможно най-добре последните дни заедно, има го не-съвсем-типичният нърд, има я мацката, която пуска ръце (и езици) на всичко, което има пулс и е на два крака, има ги момчетата (не с расти, но с къдрави коси – все пак), пушещи и пиещи през голяма част от времето, има го побойникът с добро сърце и, разбира се, селският пръч.

Всъщност това е една много забавна история и ще бъде особено забавна на всеки, на когото му липсват такива моменти или точно обратното – ако в момента ги преживява. Все пак, „животът е труден, особено преди завършване.“

Oasis – Dig Out Your Soul

Годината е 2008, месецът – октомври. Тълпа озверили се от тригодишно чакане фенове притръпва в очакване да прослуша онова, което е описано от създателите си като „fuckin’ rockin’, man“.

Реалност. Ноел е все така грозен, Лиъм три години не се е разпявал (и му личи), но въобще не им е попречило да запишат (ебаси) силния албум. Чух и прочетох какви ли не изказвания за албума. Варираха от „OASISOASISOASISOASISOASIS“ до „Това е абсолютно чист „White Album“. Кога най-после ще спрат да имитират The Beatles?“. Любимият ми коментар звучи по някакъв подобен начин: „Това е най-прекрасният албум на годината! С изключение на (Get Off Your) High Horse Lady, Soldier On, I’m Outta Time, Waiting for the Rapture и Ain’t Got Nothin’“ (което е буквално половината албум). Дори Rolling Stone не ги одобриха подобаващо.
Моето (експертно и крайно субективно) мнение. Албумът е добър. Албумът е страшно добър. Това трябва да е най-добрият албум на годината, дори може би дори на следващите две години. The Verve също показаха действие с техния Forth (също страшно добър, но по стечение на обстоятелствата – три идеи по-слаб), Coldplay, Kaiser Chiefs, The Killers, Snow Patrol, Radiohead, Supergrass и още 7000 музикални чудовища изкараха тази година албуми, само за да стане 7ми октомври и Oasis да си покажат класата. А даже преди това – вече всички знаеха и бяха гледали клипа към The Shock of The Lightning. Не знам колко извратен музикален критик трябва да си, за да не усетиш силата на песните. Приличали на Бийтълс? Ами че те кога не са? Не, честно. Освен това, никой по никакъв начин не може да ме убеди, че никой не се вслушва дори в една нота прилика с Бийтълс.
Ако на някого това му пречи – недейте да слушате албума. Всъщност, недейте да слушате никой от албумите им. Никога.